ДОМАШНО НАСИЛИЕ НАД ДЕЦА – ПРИЗНАЦИ, ПОСЛЕДИЦИ И ОЦЕНКА НА РИСКА, ОРИЕНТИРАНА КЪМ ДЕТЕТО

Марина Стоилова Ангелова
Специалност „Социални Дейности”
Катедра ”Социални и Стопански Науки”
Технически Университет-Габрово
e-mail: stoilovamarina09@gmail.com

Abstract
The report examines the problem of domestic violence against children in Bulgaria, focusing on its manifestations, causes, consequences and possible solutions. Domestic violence against children includes physical, psychological, sexual abuse and neglect, and has a long-term impact on the mental and physical health of victims. According to statistics, a significant number of children in Bulgaria are victims of domestic violence, but many cases remain unregistered. The main factors contributing to the problem are economic hardship, addictions, lack of parenting skills and social stereotypes. The consequences of domestic violence include physical injuries, mental disorders, problems in social adaptation and educational difficulties. The report analyses the legal framework in Bulgaria, including the Child Protection Act, the Protection from Domestic Violence Act and the Criminal Code. Despite the existence of these mechanisms, challenges such as the lack of effective prevention, slow court procedures and insufficient capacity of social services make it difficult to combat the problem. In conclusion, the need for better institutional coordination, enhanced prevention, expansion of crisis centers and stricter sanctions against perpetrators is emphasized. In order to guarantee the safety and well-being of children, cooperation between state institutions, non-governmental organizations and society as a whole is necessary.

Keywords:. domestic violence, violence, violence against children, family, forms of violence, victims of violence

ВЪВЕДЕНИЕ
Докладът разглежда проблема с домашното насилие над деца в България, като акцентира върху неговите проявления, причини, последици и възможни решения. Домашното насилие над деца включва физическо, психическо, сексуално насилие и пренебрегване и оказва дългосрочно въздействие върху психическото и физическото здраве на жертвите.
Според статистически данни значителен брой деца в България са жертви на насилие в семейството, но много случаи остават нерегистрирани. Основни фактори, които допринасят за проблема, са икономическите затруднения, зависимостите, липсата на родителски умения и социалните стереотипи. Последиците от домашното насилие включват физически наранявания, психични разстройства, проблеми в социалната адаптация и образователни затруднения.
Докладът анализира правната рамка в България, включително Закона за закрила на детето и Закона за защита от домашното насилие. Въпреки съществуването на тези механизми предизвикателства като липса на ефективна превенция, бавни съдебни процедури и недостатъчен капацитет на социалните служби затрудняват борбата с проблема.
Очертава се необходимостта от по-добра институционална координация, засилена превенция, разширяване на специализираните услуги и по-строги санкции срещу извършителите. За да се гарантира сигурността и благополучието на децата, е необходимо сътрудничество между държавните институции, неправителствените организации и обществото като цяло.

ИЗЛОЖЕНИЕ
Домашното насилие над деца е един от най-сериозните социални проблеми, който засяга не само индивидуалното развитие на пострадалите деца, но и цялото общество. Насилието в семейството може да приеме различни форми – физическо, психическо, сексуално насилие или пренебрегване, като всяка от тях нанася дълбоки и трайни последици върху детската психика и бъдеще. Проявите на физическо, психическо, сексуално или икономическо насилие, които се извършват в семейната среда или домакинството между лица с определени семейни връзки или фактически отношения, представляват домашно насилие по смисъла на закона, като за психическо насилие спрямо дете се счита не само непосредственото посегателство от страна на родители и други авторитетни фигури в дома, а и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие – арг. чл. 2, ал. 2 ЗЗДН.
В България този проблем остава до голяма степен скрит, тъй като в много случаи децата се страхуват да потърсят помощ или не осъзнават, че са жертви на насилие. Институциите и неправителствените организации играят ключова роля в разпознаването, превенцията и борбата с домашното насилие, но предизвикателствата остават значителни.
Значимостта на доклада се определя от това, че домашното насилие над деца е изключително сериозен и актуален социален проблем, който засяга физическото, психическото и емоционалното развитие на децата. Както в България, така и в световен мащаб, този въпрос продължава да бъде сред основните приоритети на социалната политика, образователните и правоприлагащите институции.
Целта на настоящия доклад е да анализира проблема с домашното насилие над деца в България, като представи неговите мащаби, проявления и последици. Дори физическото или психическото насилие, на което детето е станало свидетел, да е с ниска степен на интензивност, то има дългосрочно отражение върху неговото психическо състояние и развитие. Като цяло България има добре развита нормативна и институционална уредба за превенция и реакция на насилието на деца, която в голяма степен съответства на международните стандарти.
Признаците, по които би могло да се направи преценка, че детето е непосредствена жертва или свидетел на насилие, имат емоционални, когнитивни, физиологични, поведенчески и социални измерения с различна тежест в краткосрочен и в дългосрочен план. В краткосрочен план насилието (вкл. експозицията на насилствени прояви) би могло да даде отражение върху психическото състояние и поведенческото функциониране на детето, което да се изрази в депресивни симптоми, затруднен самоконтрол и импулсивност, възбудимост и дезорганизирано поведение, тревожност, агресивно поведение, изолация, затруднения в установяване и поддържане на социалните взаимоотношения, влошаване на отношенията с родителите, затруднения в училище, посттравматично стресово разстройство (ПТСР), разстройство на адаптацията, негативни стратегии за справяне, рисково поведение и др. Значението на обсъдените когнитивни и поведенчески промени в краткосрочен план е двояко – от една страна, могат да бъдат разглеждани като симптоматика, насочваща правоприлагащите органи и специалистите, които работят с деца в образователни и социални институции, че детето е претърпяло травма от насилие, а от друга страна, тези непосредствени неблагоприятни последици от насилствената експозиция отразяват вътрешното състояние и потребности на детето, съответно са индикатор в каква посока следва да бъде ориентиран консултативният или терапевтичният процес. Във всеки случай специалистите от различните институции, които работят с деца – вкл. учители и възпитатели, следва да развиват чувствителност в разпознаването на подобни поведенчески промени. В дългосрочен аспект експозицията на насилствени прояви в детска възраст е предпоставка за усвояване на насилствените поведенчески модели като стратегии за справяне и разрешаване на конфликти, идентификация с позицията на насилник или жертва, респ. пренасянето им в зряла възраст като модел за човешки взаимоотношения, включително и с интимния партньор (трансгенерационен модел на травмата), риск от повторна виктимизация, риск от развитие на депресия, тревожност, злоупотреба с психоактивни вещества, посттравматично стресово разстройство, емоционални и когнитивни нарушения със значително влияние върху социалната адаптация, сексуални дисфункции и др. Проявите на физическо и вербално насилие, както и твърде строгата дисциплина също са фактори, които оказват влияние върху когнитивното развитие. Дългосрочните симптоми при мъжете, които са били жертви на домашно насилие, са по-изразени, когато физическото или психическото насилие в детството е било осъществено от майчината фигура. Хроничният стрес и травмата от насилие в детството имат и дългосрочни физиологични последици – нарушения в развитието на мозъка, асоциират се с повишен риск в зряла възраст от сърдечносъдови, чернодробни, ендокринни заболявания, както и с автоимунни заболявания като системен лупус еритематозус, ревматоиден артрит, хашимото, склеродермия, множествена склероза, възпалителни чревни заболявания и др. Сериозността на физиологичните и психологичните последици от експозицията на насилствени прояви в детска възраст разкрива значимостта на адекватната институционална реакция в идентификацията и превенцията на насилието спрямо децата. Част от този процес е и правилната оценка на риска за детето, която позволява изграждане на моментна представа за действителната ситуация, в която се намира пострадалият, и същевременно е предпоставка за определяне на най-подходящите мерки за защита.
При работата с деца вниманието винаги следва да бъде насочено не само върху детето, а и върху семейната среда, поведенческото функциониране и индивидуални характеристики на родителите. Емоционалната и поведенческата регулация/дисрегулация на детето е пряко свързана с отношението на родителя и стратегиите му за разрешаване на семейните конфликти. Дори да не достигат до степен на насилие, системните семейни конфликти биха могли да бъдат рисков фактор за бъдещо насилие. Важно е да се отбележи, че тук става въпрос не за обичайни семейни конфликти и спорове, които се решават диалогично и конструктивно, а за хронични конфликти, които пречат на функционирането на семейството поради дезадаптивните стратегии за справяне и емоционална незрялост на родителя/родителите, липса на сътрудничество, взаимно уважение и комуникация, липса на положителни и градивни преживявания. Като рискови фактори се разглеждат още наличието на психиатрични проблеми преди бременността, младата възраст на родителите, ниският образователен статус, предходната история на насилие в семейството, отказът на родителя да сътрудничи и да повиши родителския си капацитет, социално-икономическата среда, липсата на социална подкрепа. Тези фактори се отразяват върху моделите на родителство, а също така се свързват с високо ниво на напрежение, стрес и чувство за изолация. Междугенерационният модел на травмата (историята на насилие в детството на родителя), негативната социална среда на родителя (контакти с хора, които се занимават с престъпна дейност, хазарт, употребяват наркотици и т.н.) и възраст на най-малкото дете в семейството под 6 години също се посочват като рискови фактори , както и в структурирани инструменти. Установено е, че твърде строгата родителска дисциплина е рисков фактор и има отрицателно въздействие върху когнитивното развитие в ранна детска възраст – например прекомерни или неподходящи методи за дисциплина, телесни наказания, физическо ограничаване и затваряне на детето, отказ от задоволяване на базисни телесни потребности (храна, вода, хигиенни потребности) като средство за наказание, свръхочаквания, които не са съобразени с възрастта на детето и съответните за нея когнитивни способности, свръхконтрол, прекалена взискателност, прекомерни или унизителни реакции към незначителни дребни провинения. Най-силен предиктор за бъдещи актове на насилие е предходната история на домашно насилие. Съдебното минало също. Важно е да се подчертае, че разликата при възрастните пострадали, когато пострадал е дете, по подразбиране са налице фактори, повишаващи неговата уязвимост – поради възрастта, статуса на детето, липсата му на житейски опит, както и взаимоотношенията му с родителя. Детето изначално е силно зависимо от своите родители в юридически, битов и емоционален аспект, разполага с по-ограничени междуличностни ресурси за подкрепа, още повече, когато търси защита от лице, което юридически и морално трябва да полага грижи за него. Наред с това извършителят на практика има основна роля във формирането на базисните убеждения и нагласи на пострадалия и поради родителската си функция има изключително силно въздействие върху детето, неговите психически процеси, възприятия, себеоценка, поведение и преживявания. По тази причина е необходимо да се изследва наличието на подкрепящи ресурси – например доверен възрастен, достъп до здравни услуги, образователни и извънкласни дейности, редовни посещения на училище, достъп до психолог и др., а липсата на такива подкрепящи ресурси повишава риска за детето.
По силата на чл. 13, ал. 2 ЗЗДН доказателствени средства в производството по издаване на заповед за защита могат да бъдат и протоколите, докладите, оценката на риска и други актове, издадени от дирекциите „Социално подпомагане“, от Министерството на вътрешните работи, от лекари, както и от психолози, консултирали пострадалото лице. На практика към настоящия момент не се изготвят оценки на риска като доказателствено средство конкретно за пострадалите малолетни и непълнолетни. В социалните доклади, изготвяни в хода на производства по ЗЗДН, обичайно са изложени подробни съображения относно семейната история, условия и среда на отглеждане, данни от събеседването с детето и родителите, включително и относно процесния случай, като в заключение обичайно е изразено становище, че е необходимо да бъдат предприети действия, които са в интерес и защита
на детето. Въпреки всеобхватността и информативността на този тип социални доклади в същите на практика не се съдържа заключение на социалния работник конкретно какъв е рискът от ескалиращо или повтарящо се насилие по отношение на детето. Същевременно в практиката има случаи, при които органите на МВР на практика не извършват оценка на риска за непълнолетни пострадали от домашно насилие, позовавайки се на Методическите указания на Главна дирекция „Национална полиция“, съгласно които малолетни и непълнолетни пострадали не попълват Приложение № 4 и Приложение № 5, а ГД „НП“ посочва, че не е препоръчително прилагане на разработения алгоритъм за оценка на риска по отношение на непълнолетни лица. Изложеното разкрива системен недостатък в оценката на риска за детето към настоящия момент въпреки дългия изминал период от обнародването на законодателните изменения (01.08.2023 г.) и влизането в сила на обсъдените разпоредби от ЗЗДН (01.01.2024 г.). Социалните доклади са насочени предимно към стандартната оценка на риск по смисъла на Закона за закрила на детето, но не и конкретно към оценка на риска от повтарящо се и ескалиращо насилие по смисъла на ЗЗДН, а с оглед методическите указания на ГД „НП“ към момента. Органите на МВР на практика не извършват оценка на риска, когато пострадалият е дете. Същевременно насилието спрямо детето в Методиката по чл. 15, ал. 4 ЗЗДН не се разглежда през призмата на интереса на детето, а като елемент от риска за възрастния. Въпросите от Контролния списък към Методиката, в които децата са споменати, идентифицират риска от повтарящо се, ескалиращо или тежко насилие за пострадалия възрастен. Заплахите и насилието спрямо децата са разглеждани като контекстуален рисков фактор, а не като рискови фактори, ориентирани конкретно към детето като отделна личност със собствени потребности. Липсват въпроси, свързани със специфични за децата динамични рискови фактори, психичното състояние на детето и неговата перспектива. Оценката на риска, мерките за закрила и социалните услуги често са насочени към осигуряване на защита и безо-пасност на пълнолетните пострадали. Този подход се основава на разбирането, че гарантирането на безопасността на пострадалия възрастен ще осигури закрила и на детето. Рискът на детето обаче не е просто функция от риска за пострадалия възрастен. Децата преживяват събитията по различен начин от възрастните пострадали и имат собствени потребности, което налага необходимост от индивидуален подход, самостоятелна оценка на риска и подходящи мерки за закрила. Различията в биологичната възраст, социалния опит, когнитивното развитие, емоционалната интелигентност, социалната зрялост и потребностите обуславят различна уязвимост на възрастните и децата, съответно и различни статични и динамични рискови фактори. Децата, които са били в среда на насилие, може да изпитват палитра от емоции и чувства като безпомощност, ниво на риск за детето следва да бъде самостоятелна и ориентирана към неговите индивидуални характеристики и нужди. В този смисъл ЕСПЧ изрично подчертава, че когато няколко лица са засегнати от домашно насилие – пряко или косвено, оценката на риска следва систематично да идентифицира и обхване всички потенциални пострадали, като нивото на риск може да бъде различно за всеки от пострадалите, а „децата, жертви на домашно насилие, са особено уязвими лица и имат право на държавна защита под формата на ефективно възпиране срещу подобни сериозни нарушения на личната неприкосновеност, по-специално като следствие от позитивните задължени на държавите по член 2 от Конвенцията“.
Към момента липсва нормативно утвърден структуриран инструмент за оценка и управление на риска от насилие конкретно спрямо деца – жертви на насилие, който да бъде използван от съда по делата за домашно насилие. При липсата на такъв специализиран инструмент настоящото изложение цели да даде възможни подходи и отправни точки за оценка на риска по смисъла на чл. 15, ал. 4 ЗЗДН от страна на съда, когато пострадал в производството по ЗЗДН е дете – включително и в хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗЗДН., малоценност, вина, срам, липса на доверие, гняв и др., които следва да бъдат идентифицирани, то изрично да разглеждат домашното насилие срещу деца. Въпреки това основният закон на страната съдържа разпоредби, които предоставят обща защита на правата на децата и могат да се тълкуват в контекста на защита от домашно насилие. Съгласно чл. 47, ал. 1 „Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители, а то се подпомага от държавата“. Това задължава държавата да съдейства на родителите и предполага, че при наличие на злоупотреба или насилие тя трябва да се намеси в защита на детето. Според чл. 47, ал. 2 „Жената и майчинството се намират под закрилата на държавата и обществото. Децата, включително и извънбрачните, се намират под закрилата на държавата и обществото“. Подразбира се държавата има ангажимент за закрила включително срещу физическо и психическо насилие.
Впоследствие тези по-общи мерки за закрила са разработени в редица законови и подзаконови нормативни актове, които включват Закона за закрила на детето (ЗЗДет.), Семейния кодекс (СК), Закона за социалните услуги (ЗСУ), Закона за социално подпомагане (ЗСП), Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД), Наказателния кодекс (НК) и Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните (ЗБППМН), Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), Кодекса на труда (КТ), Закона за предучилищното и училищното образование ЗПУО), Механизма за противодействие на тормоза и насилието в институциите в системата на предучилищното и училищното образование и Националната програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца, 2017 ‒ 2020 г. (НППНЗД).
Националната програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца представлява стратегически документ, приет от Министерския съвет на Република България в изпълнение на ангажиментите на държавата по Конвенцията на ООН за пра-вата на детето и други международни и европейски инструменти за защита на децата. Тя очертава рамката за междуинституционално сътрудничество, политически приоритети и конкретни действия, насочени към превенция, ранна интервенция и подкрепа на жертви на насилие. Основната цел на програмата е създава-нето на устойчива национална система за превенция на насилието над деца, която да обединява усилията на държавни институции, неправителствени организации, образователни и здравни структури. Документът подчертава нуждата от интегриран подход, основан на правата на детето и насочен към изграждане на безопасна среда, в която всяко дете се чувства защитено и чуто. Програмата включва както мерки на първично (универсално) ниво – като повишаване на обществената чувствителност и обучение на специалисти, – така и вторична и последваща превенция, насочена към деца в риск и вече пострадали от насилие.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Оценката на риска е динамичен процес, който трябва да бъде съобразен с индивидуалните особености на всеки случай. Методиката по чл. 15, ал. 4 ЗЗДН разглежда насилието спрямо децата предимно като елемент от оценката на риска за възрастните пострадали, което отразява системен недостатък в оценката на риска за детето. Различията в биологичната възраст, социалният опит, когнитивното развитие, емоционалната интелигентност, социалната зрялост и потребностите на възрастните и непълнолетните пострадали обуславят различна уязвимост и различни статични и динамични рискови фактори, което налага необходимост от индивидуален подход, самостоятелна оценка на риска и подходящи мерки за закрила. Оценката за действителното ниво на риск за детето следва да бъде всеобхватна, проактивна, ориентирана към неговите индивидуални характеристики и потребности, като по този начин биха били определени максимално подходящи мерки за закрила. Лицата, които работят с деца, следва непрекъснато да актуализират познанията и уменията си, да развиват чувствителност в разпознаването на значими поведенчески проблеми, които биха могли да бъдат индикатор за травма у децата. Систематизирането на рисковите фактори в групи, свързани с родителите, взаимоотношенията между тях и индивидуалните характеристики на детето, би позволило по-прецизно определяне на подходящи мерки за защита, както и по-прецизно планиране на действията и интервенциите при работа с деца, пострадали от насилие. Въпросникът би могъл единствено да даде основа за неструктуриран подход за оценка на риска от страна на съда, а също и възможна отправна точка в работата на други лица и институции, чиято дейност е свързана със защита на деца, пострадали от домашно насилие. Категорично са необходими допълнителни мерки за изпълнение задължението на властите за реална оценка на риска от насилие конкретно спрямо децата, както и по-широка професионална дискусия на проблема за оценката на риска по отношение на непълнолетните пострадали.

Благодарности към инспектор Зорница Шуманова, началник сектор „Домашно насилие“ към ГДНП.

Благодарности към ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“
За възможността за осъществяване на ползотворна среща и посещение, свързани с дейността и процесите по частично изследване на травматични събития в детството на лишените от свобода.

Благодарности и към СТАРШИ КОМИСАР ПЛАМЕН ХИНКОВ
РЪКОВОДИТЕЛ НА ЗАТВОР – ЛОВЕЧ

ЛИТЕРАТУРА
[1] Съдия Симона Колева;
[2] Материали от Академия на МВР;
[3] Закон за социално подпомагане, Обн. ДВ. бр. 56 от 19 май 1998г., изм. ДВ. бр. 106 от 22 декември 2023г.
[4] Закон за защита от домашното насилие, изм. и доп. ДВ. бр.69 от 11 август 2023 г.
[5] Закон за закрила на детето, обн. в ДВ., бр. 48 от 13.06.2000 г., изм. В сила от 02.08.2013 г.
[6] Полицейска защита на пострадали от домашно насилие;
[7] Материали от практическата работа на Фондация Флай.